Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2018 00:22 - До Н.Н.
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2128 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 16.10.2018 02:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Знаеш ли, може би бих се поласкала да ти бъда компас… Или по-скоро не. Вече повече ми се иска да познавам човешки същества, които сами са насочили полюса си, за да контактуват с мен, които са направили избора си, за да сме поне понякога в една лодка…

 

 

Аз не мога да ти дам наклон на хуя. Не и когато ти изпитваш желание да ме видиш веднъж на три-четири години – и то само при особено остро желание, и ако може, „не твърде социално“, щото ще ти се развали магията. Имала съм такива приятели. За които дружбата с мен беше свързана със сума условности. И тях ги смятах за вечни – за щастие, не умряха, преди да станат невечни приятели, просто отшумяха. Станаха приятели, за които в нашата комуникация беше важно да е в писмо на хартия – и да е същото, каквото съм писала в десети клас... Приятели, за които беше важно да съм катерач и да движа разни неща нон-стоп... Приятели, за които беше важно да се намирам в определени среди, за да бъдем по някакъв начин близки... Приятели с акО…

 

Дано сте щастливи, всичките:) И това означава едно много позитивно „Много ви здраве“.

 

Знаеш ли кога наистина се отказах от катеренето? Аз си бях в суицидална депресия година и половина, но движих неща, водих курсове, всичко ок… Но когато най-сетне изкарах 2 седмици, без да ходя никъде, отговарях на телефона по следния начин:

 

„Приятел“: Къде ще ходите уикенда?

Аз: Аз не съм „ние“ и никъде няма да ходя.

 

За тези две седмици изгубих всичките хора, които изобщо ми се обаждаха :D От всичките 15 обаждания на ден останаха нула. Дотам за „приятелите“, които толкова ценях. Никой не се зачеса да ми звънне, да ме пита аджеба как съм, да се види с мен за една бира или едно кафе.

 

Затова написах в сайта на клуба – „Прекрасно е да се намериш в катеренето, но когато започнеш да се губиш в него – време е да се потърсиш другаде“.

 

Аз определено се изгубих в катеренето. Изгубих се сред псевдо-приятели, които всъщност не се интересуваха от мен като човек, ами се възхищаваха по някакъв нелеп начин на ролята, която тогава изпълнявах. Ролята ми беше да съм силна, несломима, непреклонна, даже сурова понякога. Всичко това работеше в определени условия. Не беше допустимо да се сломя и преклоня;) Това не отговаряше на вашата представа за моята личност. Не беше допустимо да се пречупя, да имам нужда от помощ. В момента, в който имах нужда от вашата помощ, всичките ми обърнахте гръб, защото за вас аз не бях себе си :D Гадничко е да те отпишат, просто защото вече нямаш сили да си влачиш непоклатимо позитивната маска. Гадничко е да осъзнаеш, че тези хора, които си наричал „приятели“, в нужда БУКВАЛНО не те познават.

 

И, въпреки че сега съм щастлив по милиони начини човек, пак ми е горчивко, че ти се сещаш за мен в аспекта на моите джапанки по планините, че се хвалиш на някакви хора с мен, че ми пишеш съобщения за „компаси“ – без да помислиш грам с какво и от какво живея в момента, и дори не ти идва от сърце да дойдеш да се видим, щото „много социално“ било…

 

Да, беше много социално. Видях се с приятели. Приятели, които бяха там, просто защото ме познават и искат да ме видят, приятели, които знаят, че ще пусна яка музика и искат да я чуят. Имаше и момент от тези 7 часа, в който нямаше никой познат – и се заприказвах с напълно непознати. Пак ми беше приятно, хората бяха яки. Ако се срещнем пак, бих им дала от все сърце шанс да станем приятели. Какъвто шанс дадох и на теб навремето.

 

Беше моя огромна грешка да си мисля, че хората, занимаващи се с катерене, са по-верни приятели от „простосмъртните“;) Щото нали „си държим живота един на друг в ръцете“ и „си рискуваме живота за другия“ :D Вие се оказахте не по-добри от всички останали. Един най-обикновен клуб по интереси. В момента, в който интересите ми се промениха, всичките ми тъй „верни“ приятели се чупиха от живота ми :D

 

Все повече уважавам „простите“ хорица, без кой знае какви увлечения. Онези хорица, които от цялата плеяда от същества наоколо си държат на Пенчо, Генчо и Атанас, но и с Гошо биха се видели, а и им е интересно Пешо кво ли праи с неговите безумни спортове – „Ае да се видим бре, Пешко?!“:) Онези хора, които не превръщат увлечението си в голямата работа, в нещо определящо за кръга ти от симпатии. Онези, които се кефят да чуят кво прави приятелят им, заминаващ за Кюрдистан като посланик, докато те самите организират пънк-фест край Етрополе. Те са много по-искрено заинтересовани за хората, в сравнение с цялата тази идеалистично-аплинистична илюзия за социум.

 

Байно, лека му пръст, се оказа прав. Трябваше да спра да катеря, за да разбера наистина какво ми каза. Алпинизмът е егоистичен спорт. Всеки е сам за себе си, всеки се наслаждава на нарцисизма си и си мери хуя – ако не с друг, то със себе си. Илюзията ми, че това е нещо социално, че води до по-гъсто сближаване и по-реална обич, се срина отдавна. Оказа се, че катерачите обръщат гръб на слабите, обръщат гръб дори и на силните в момент на слабост – защото не ги смятат за „отбрани“ хора. Катерачите се кефят на слаби, само когато ги влачат по маршрути, изпитвайки собствената си мощ и радвайки се на възхищението, което будят у свръзката. И да – и аз бях там, и аз се кефих;)

 

Не си представяш с какво отвращение плюя на това.

 

Радвам се, че затлъстях. Радвам се, че най-сетне разбрах защо са ме гледали толкова отчаяно хората, на които супер убедено разправях „Дай, можеш повече!“. Радвам се, че вече не съм „машина“. Радвам се, че оцених най-сетне времето си на този свят и стойността си за близките ми, вместо да си викам безогледно „Ей на тази скала и да умра, ще си заслужава, щото глей кво е красивичко“. Радвам се, че няма да съм част от „черната хроника“ на катеренето – защото нали всяка година поне по един погребваме.

 

И се радвам, че се отървах от фалшиви приятели. Да, гадно звучи. Но ако някой изобщо е поддържал връзка с мен – няма да се засегне, защото не го касае;) А онези, които ги касае, така или иначе не ги ебе.

 

Радвам се, че има хора като кака ти Тони, които са способни да поддържат контакти и извън сферата на непосредствената полза за спортните си интереси. Просто ей така, чисто лично;)

 

И пожелавам същото и на теб. Пожелавам ти да не губиш приятели – по никой от стотиците начини. Пожелавам ти да си пазиш приятелите – по единствения възможен начин, който е да ти пука за тях. Пожелавам ти да не се осъзнаваш повече сред „безсмислени“ хора. Пожелавам ти да ЖИВЕЕШ така, както ти подсказва сърцето;)

 

И, както истинските ми приятели знаят – аз винаги съм си тук и насреща.


Дали си сред тях зависи изцяло от теб.



Тагове:   ксе,   ксексе,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. pitwasilew - От П.В.
16.10.2018 11:11
Привет! Много добър пост! Поздравления!
Казано е в град на присмехулници да не седи човек. От друга страна, когато човек се почувства сам, какво друго му остава да си спомни за Твореца и да укрепи вярата си?
Имаше, и още го има, един як БГ филм - Стъпки в пясъка. Много як!
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1152941
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662