„Единствената истинска любов,

която заслужава да бъде назована е безусловната.”

                                                                                         Джон Пауъл

Пет дни след злополуката през уикенда за Деня на загиналите във войните през 1995 година дойдох в пълно съзнание и бях в състояние да разсъждавам. Доктор Скот Хенсън и доктор Джон Джейн, завеждащ неврохирургията в болницата на Университета на Вирджиния, ми обясниха моето състояние. Подробно ме запознаха с тежестта на травмата и казаха, че щом пневмонията се изчисти от дробовете ми, ще ме оперират, за да свържат черепа с върха на гръбначния ми стълб. Не знаех дали операцията ще бъде успешна, нито дали ще я преживея. Имаха план, но беше изключително рискован и се нуждаеха от съгласието ми. Дейна бе настояла (въпреки възраженията на част от семейството) лекарите да обсъдят всичко с мен и да не предприемат нищо без мое разрешение.

Отговорих уклончиво :

-     Добре, направете каквото трябва.

Още от детството си бях свикнал да решавам проблемите си. В каквито и неприятности да се забърквах, винаги знаех че ще намеря изход. Затова отначало си помислих, че това е просто поредния временен проблем. Имах нужда от операция, но скоро щях да се оправя. Едва когато лекарите си тръгнаха, започнах да осъзнавам какво всъщност ми бяха казали : травмата е причинила парализа.

В стаята влезе Дейна. Погледите ни се срещнаха. Изрекох с устни първите си ясни думи  към нея :

-    Може би е по-добре да си отида.

Тя отвърна :

-    Ще кажа това само веднъж : ще подкрепя желанието ти каквото и да е то, защото това е твоят живот и решението трябва да бъде твое. Но искам да знаеш, че ще бъда с теб каквото и да се случи. – Сетне добави думите, които спасиха живота ми. – Ти си пак ти. И аз те обичам.

Ако бе погледнала в страни, ако бе замълчала или се бе поколебала дори за миг, или ако бях доловил, че прави това от благородство или пък изпълнява някакво задължение към мен, незнам дали щях да оживея. Защото бях осъзнал, че съм съсипал своя живот и живота на всички останали. Ала думите на Дейна направиха живота да изглежда възможен, защото почувствах дълбочината на нейната любов и обвързаност. Успях дори да се пошегувам. Изрекох с устни :

-   Това далеч надхвърля брачните клетви – в болест и здраве.

-   Знам. – отвърна Дейна.

Тогава разбрах, че тя ще бъде с мен завинаги.

                                                           Кристофър Рийв
                                           /из „Пилешка супа за влюбени души”/